Село

Тук улиците нямат имена.
Децата не играят на ашици.
От дъжд на вятър някоя жена
минава по съседските езици.

По изгрев някой охтичав москвич
във въздуха ще вдигне тишината.
А как ухае топлият кирпич
и къщите със празните два ката!

По цял ден край сиротните асми
старици през чемберите одумват
коя мома къде се задоми –
и кой ерген кръстосва като чумав.

А вечер пак настава тишина.
И лудият се връща от баира.
Да кажеш, че е минала война? –
не е, а ето – селото умира.

Раздрънканото рейсче за града
отново през стърнищата препуска.
Прости, мъртвило! – майчина гърда,
която вече нищичко не пуска.

Валери Станков