Да се завърнеш в бащината къща...

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!

Димчо Дебелянов

Хайдушки песни

На Гоце Делчев

I

Ден денувам - кътища потайни
нощ нощувам - пътища незнайни;
  няма тато, нито мама -
   тато да ругае,
   мама да ридае...
  Леле моя
    ти Пирин планино!
  Море черно
    цариградско вино.

С враг врагувам - мяра според мяра,
  с благ благувам - вяра зарад вяра;
  нямам братец, ни сестрица -
    братец да ме хвали,
    а сестра да жали...
  Леле моя
    сабя халосия!
  Море люта
    одринска ракия.

Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
   Нямам либе, първа обич -
     мене да очаква
     и да ме оплаква...
Леле моя
   пушка огнебойка!
Море тънка
   солунска девойка.

II

  Да бяха, либе, да бяха,
  да бяха злато ковано
твоите руси косици...
  Мяна бих сторил мило за драго
    хранена коня,
  мяна за благо,
    турци да гоня!

  Да бяха, либе, да бяха,
  да бяха огън елмази
твоите черни очици...
  Мяна бих сторил мило за драго
    пушка бойлия,
  мяна за благо,
    турци да бия!

  Да бяха, либе, да бяха,
  да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици...
  Мяна бих сторил мило за драго
    сабя по воля,
  мяна за благо,
    турци да коля!

III

- Хубава горо - пусия,
де гиди пушка бойлия.
  Връщат се хора от пазар,
  мина ще Лазо чифлигар;
ей бука листи отрони -
куршум ще Лаза догони,
            войводо.

- "Връщат с хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
бре бука листи отрони -
            прокоба.
куршум ще Лазо догони
            за в гроба...
А палмък ми пали главата,
мъка ми мъчи душата,
            дружино."

- Пръте за крушка трънушка,
де гиди клетва хайдушка.
  Знаен е Лазо по света,
  черен изедник и в кръвта;
ей зло на злия въздава
юнак, що шета за слава,
            войводо.

- "Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
бре зло на злия въздава -
                 и нека! -
Юнак, що шета за слава
                 навека...
А жал ми е жалост-умора,
Лазова щерка изгора,
            дружино."

IV

  Сън сънуваш, ой нерадост,
    опустяла младост,
  гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
     И на гроба, ой нерадост,
    опустяла младост,
  кръстоклоне - кръст юнашки,
и пиле на кръста.

  Заран пиле, ой нерадост,
    опустяла младост,
  пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.

  Вечер пиле, ой нерадост,
    опустяла младост,
  пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.

  Сън сънувах, ой нерадост,
    опустяла младост,
  сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...

Пейо Яворов

Дякон Васил Левски

О, Майко моя, родино свята!
Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня;
затуй, че твоят свещен глас майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София
видя аз стърчи черно бесило.
И твоят един син Българио,
виси на него... Със страшна сила

зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето
и студ, и мраз – плач безнадежден
навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в мъглата;
старци се Богу молят горещо,
жените плачат, пищят децата!

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тирани скриха в земята!
О, майко моя, родина мила,
плачи за него, кълни съдбата!

Христо Ботев

Вяра

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Никола Вапцаров

Село

Тук улиците нямат имена.
Децата не играят на ашици.
От дъжд на вятър някоя жена
минава по съседските езици.

По изгрев някой охтичав москвич
във въздуха ще вдигне тишината.
А как ухае топлият кирпич
и къщите със празните два ката!

По цял ден край сиротните асми
старици през чемберите одумват
коя мома къде се задоми –
и кой ерген кръстосва като чумав.

А вечер пак настава тишина.
И лудият се връща от баира.
Да кажеш, че е минала война? –
не е, а ето – селото умира.

Раздрънканото рейсче за града
отново през стърнищата препуска.
Прости, мъртвило! – майчина гърда,
която вече нищичко не пуска.

Валери Станков

На прощаване

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе", -
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
и на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

Христо Ботев

Българио на живи и на мъртви...

Българио на живи и на мъртви,
Българио с безброй Баташки църкви,
Със гробища и с паметници светли,
Със този жертвен въздух, който свети
Над тебе вечно, като вече огън,
Аз искам да те събера във стих! Не мога!
Аз искам цялата да те прегърна —
Ръцете ми не стигат! Как да върна
Това, което ти си ми дарила?
Не мога.
И пред братската могила,
Пред Шипка и пред Вола коленича.
И без да казвам колко те обичам,
С една сълза, и кървава, и страшна,
За цялата ти обич се отплащам.
Сълза на радост и от скръб проляна!
Сълза, в която ти си цяла сбрана!

Дамян Дамянов

България

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятягян.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна - радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема.

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

Георги Джагаров

Народе

...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? Проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От чет'ри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!

Дамян Дамянов

Родина

Родина

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?

Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.


Пейо Яворов